За надеждата в и отвъд лагера

Трудно е да си представиш какво е да си бежанец, какво е да напуснеш родината си заради война, да изгубиш собственост, близки или приятели ако не си го преживял. А е възможно и да не искаш да си го представиш. Ако бягаш от „мелодрамата” и се концентрираш над факта, че това са хора с друга вяра и култура, които изсмукват парите за българските пенсионери. Най-доброто, което можеш да направиш в такава ситуация е да посетиш някой бежански лагер. Това може да бъде едно наистина отърсващо от предразсъдъци преживяване.

Противно на очакваното, тези „религиозни” страхове не са подхранвани от християнската общност в България. Доказателство за това са кампании, проведени от различни деноминации и организации. Посещението ни в лагера в квартал „Военна рампа” е свързан с подобна дарителска акция, в която взеха участие Евангелската методистка църква „Д-р Лонг” и южнокорейски производител на готови храни за България, също християнин. На входа бяхме посрещнати от малкия Айлян, който разглеждаше буса ни с любопитство.  Когато паркирахме до входа на лагера, вече се бяха събрали малки и големи, които организирано разтовариха кашоните. Имах време да разговарям с някои от хората около мен.

Млада жена на име Будур Мардини, на 32 години, успяла да избяга от родния си Алепо заедно със съпруга си и трите си деца. Това, което ми направи впечатление не бяха само чехлите, в които беше обута, а усмивката й. Как човек се усмихва след всичко това или по-скоро след като е изгубил всичко това- спокойствие, къща, прехрана, родина? След прекарани два месеца в лагера в Любимец, Будур чака вече три във Военна рампа. Това, което я крепи е надеждата, че ще получат документите си и ще си заминат. Към някоя европейска страна. Към оптимистичното необозримо.

Бяхме поканени вътре в импровизирания склад от отговорниците на лагера, няколко мъже, избрани от всички настанени бежанци. Те ни увериха, че помощите се разпределят съвестно и поравно. Казаха ни от какво имат нужда: електрически печки или духалки, одеяла, обувки. Отоплението там е нищожно, раздадените две завивки на всеки бежанец са тънки и дори не достигат за всички- често настанените по-рано си ги поделят с новодошлите. Подготвени са списъци с имената, възрастта и номера на обувките на нуждаещите се. Нуждите им са конкретни, не разхищават, молят само за това, което им е жизнено необходимо.

Тези хора са дали всичко, което имат на турската граница, а по-късно, както ни беше разказано, и в транзитните лагери в България, за да им бъде позволено да ги напуснат. Те не са храненици, крайни ислямисти или богаташи, правещи си междуконтинентални разходки. Доказателството? Града, от който идва Будур - „В течение на 9 дни жертви на бомбардировките в сирийския Алепо надхвърли 330 души(…) Съобщава се, че сред убитите има 99 деца, близо 30 жени и също толкова въстаници.” (източник: http://bulgarian.ruvr.ru/).  Накратко, тези хора бягат за живота си, а ние сме тези, които се страхуват. Това, което Божието слово казва, обаче, е точно обратното: Господ не ни е дал дух на страх, а на любов. Призовани сме да следваме неговия пример, защото „ Господ пази чужденците; поддържа сирачето и вдовицата.”- Псалми 146:9

Снимка: Канг Юн Шик

Източник: Евангелски вестник